Няма да търся сили всичко да изтрия.

Бе тъмно, а аз те чаках предано на ъгъла. Закъснявайки ти ми се усмихна внимателно, гузно и виновно, и в този момент забравих, че въобще съм чакала някога. Бях тук и сега, дали и ти беше?

Улиците тихо нашепваха, както само те умеят на двете сенки по тротоара. А те се кикотеха, сенките, забравили къде се намират. Спокойствието лети ниско над тях и ги закриля от лоши погледи, а самотна китара им просвирваше някъде риф понесен от вятъра за фон.

Говориш ми за тривиални неща, но защо това предизвиква усмивката ми, а не съжаление? Разказваш анекдот простичък, но това приканва лекият ми смях, а не презрителен поглед. И искам още.

Сенките оставят вече следи в пясъка, докато морето им прави път и след това заличава отпечатъците на тази обречена разходка. Едната сянка протяга ръка към звездите без да ги стигне. А толкова бленува да ги докосне, да бъде като тях, даваща светлина. Но тя не подозира, че другата сянка би се загубила без нея.

В опита да се надигна за по-точен ъгъл към звездата Х, губя равновесие и още неосъзнала, че падам, с усмивка те поглеждам и продължавам да падам. Ти ме подхващаш инстинктивно бързо в този така дълъг миг.

И сянката стана една.

Без въпроси, но и без отговори – аз бях върху теб. Нослето ми с милиметри докосва твоето. Косите ми се бяха разпиляли върху лицето ти, а афтършейва ти ме влудява. Пясъкът полека боцка помежду ни. Луната издайнически наблюдава и всичко е тихо. Но защо след като ритъмът на сърцата ни рисуваше уникален д’н’б трак? Аз не чувах плясъка на вълните, ти не помирисваше дъха на мокрите водорасли.

Край и начало. Много начала. Сега?