„Колекционираш чувства, това е истински човешко,
ала не е ли грешно с тях вечно да се натоварваш?
Едни са светли, истински и палят,
на поетесата душата как нежно галят!

Завиждам ти, че можеш и искаш да съчувстваш,
да попиваш мисли на непознати люде,
ала ти кога ще се научиш да живееш
и себе си да не пренебрегваш,
собствената си душевност светла?!“

Няма да търся сили всичко да изтрия.

Бе тъмно, а аз те чаках предано на ъгъла. Закъснявайки ти ми се усмихна внимателно, гузно и виновно, и в този момент забравих, че въобще съм чакала някога. Бях тук и сега, дали и ти беше?

Улиците тихо нашепваха, както само те умеят на двете сенки по тротоара. А те се кикотеха, сенките, забравили къде се намират. Спокойствието лети ниско над тях и ги закриля от лоши погледи, а самотна китара им просвирваше някъде риф понесен от вятъра за фон.

Говориш ми за тривиални неща, но защо това предизвиква усмивката ми, а не съжаление? Разказваш анекдот простичък, но това приканва лекият ми смях, а не презрителен поглед. И искам още.

Сенките оставят вече следи в пясъка, докато морето им прави път и след това заличава отпечатъците на тази обречена разходка. Едната сянка протяга ръка към звездите без да ги стигне. А толкова бленува да ги докосне, да бъде като тях, даваща светлина. Но тя не подозира, че другата сянка би се загубила без нея.

В опита да се надигна за по-точен ъгъл към звездата Х, губя равновесие и още неосъзнала, че падам, с усмивка те поглеждам и продължавам да падам. Ти ме подхващаш инстинктивно бързо в този така дълъг миг.

И сянката стана една.

Без въпроси, но и без отговори – аз бях върху теб. Нослето ми с милиметри докосва твоето. Косите ми се бяха разпиляли върху лицето ти, а афтършейва ти ме влудява. Пясъкът полека боцка помежду ни. Луната издайнически наблюдава и всичко е тихо. Но защо след като ритъмът на сърцата ни рисуваше уникален д’н’б трак? Аз не чувах плясъка на вълните, ти не помирисваше дъха на мокрите водорасли.

Край и начало. Много начала. Сега?

На Цъви, чийто смях е мехлем за всяка душа!

Взе подноса си и заедно с новите другари се запъти към отдалечената празна маса. Макар да бе обядвала доста пъти в столовата на университета, с всяко идване тук намираше по нещо ново. Всеки друг би казал “Уф, колко неприятно място.” За Марта подобието на комуна и носеше спокойствие и увереност. Мушкатата наредени до стената с прозорците я развеселяваха. Сякаш танцуваха под вниманието на цялата светлина. Толкова и харесваше обстановката, че всяка седмица оставаше да помогне на чистачката за поливане и пресаждане. Не бе казала на никого за това. Бе нейната малка тайна. Една от многото. Усмихна се.

- Ооо, пак тази усмивка. – подкачи я игриво Петьо и полу-сериозно я изгледа.- На какво прилича това? Ние тук мъдруваме жизненоважни неща като например откъде ще намерим бързовар, че да се изкъпем, а ти дори не си сред нас!
- И аз какво да направя за реванш? – закикоти се Марта.
- Сваляй очилата.
- Пфу! А аз предполагах, че искаш задръжките ми.
- С дявол като теб не се захващам. Хайде, сваляй очилата. Няма да те чакам цял ден. – настоя Петьо.

Цялата компания разтресе столовата с гръмкия си смях. Той бе породен от крайно озадачената и неразбираща физиономия на Марта. Тя така и не намери смисъл в начинанието.
- Как ли пък не! Аз какво ще получа в замяна?
- Слушай сега демоне! Докато ти управляваше врящите си казани с грешници, ние тук спорехме кой цвят на очите е най-често срещан сред нашата група.
- Това ли било? Кретен, защо не започна с него?
- Рогцата ти отиваха.
- Добре де, добре. Махам ги.

С типичния за Марта жест с три пръста отмети рамката върху косата си. Така повдигната, тя откриваше високото чело и властния й поглед. Петьо потрепери докато се питаше ‘Копеле, к’во напраих?!’

- Че твоят цвят много сбъркан, бе мацка! – възкликна леко заядливо Лили и зачака отговор.
- Така е, при мен всичко е мутирало по някакъв начин. Е?
- Пъстри са.
- Няма ген за пъстри очи, Всезнайко!
- Не, наистина са странни. Хем от долната страна са много светло и преливащо сиво-зеленикави, хем в горния полукръг са бадемово кафяви. И тук таме има по някоя по-тъмна пръска. Наистина си демон. – завърши своя оглед Петьо – В такъв случай смятам, че трябва да те изключим от статистиката.

- Е, това лишата наистина от смисъл цялата дандания. – въздъхна Марта.
- Така е, като си неопределена. Виж, Петьо, моите какви са черни! – настоя Лили наперено.

Това естествено подразни Марта и тя реши, че малко заковаване няма да навреди. Току виж Лили замлъкне за известно време.
- Лили, цяла мистика е как ще завършиш унито без базисното познание за доминантни и рецесивни алели. Генетиката не ти е обреден дом, който само по голяма нужда обръщаш внимание.

Всички отново се разсмяха и с това пропъдиха пълзящото напрежение.

‘Как се радвам, че никой не забеляза погледа му! Така ме притесни това негово изникване от дън земята. Защо ме гледаше така? Изпиващо! Той добре знае, че Петьо е шута на компанията, Какво го прихвана отново като ускори крачка към нас? Той седна на съседната маса. Нещо не е наред. За малко да се досетят какво има между мен и него!’

Тези и много други мисли не даваха вътрешно спокойствие на Марта. Нещо там някъде дълбоко в нея се бе свило на кълбо и не знаеше как да се отпусне. Но нека не забравяме, че собствените и приятели я оприличаваха на демон. Така успешно и незабелязано направляваше социалните си маски.

Компанията се раздвижи и се приготвиха за тръгване. Пътьом Марта заразказва любимите си вицове за блондинки, от които можеше да направиш малка беля на стола от смях.

**

- Борис Морозов! Моментално се махнете от машината! – изпищя г-жа Калинова.

Острия писък накара всички да се обърнат и да прекъснат работата си.
- Какво по дяволите правите младежо? Пиян ли сте? Можехте да загубите ръката си! Боже, кой ме прави да се занимавам с овце, боже!? Полудяхте ли? Напуснете практикума! Веднага. И не се връщайте до края на втория час. Дано акълът ви долети обратно! Какво наблюдавате останалите? Цирка приключи. Обратно по местата! Безобразие. Изчезвайте!

Борис неосъзна какво бе станало докато не вървеше бързо и с леки подскоци към блок номер 13 на общежитието.

Тъкмо беше сменил диска на машината за рязане на метал и бе започнал да обработва материала, когато в съзнанието му най-нахално изплува малката случка от столовата днес. Сякаш гледаше и наблюдаваше отделни фотоси: влизането на шумната компания, небрежната усмивка на Марта, подмятанията към нея, погледа й, не властен, а единствено устремен напред и нагоре, откраднатия миг тайно наблюдаване, безуспешния му опит и днес да се включи в нейната компания, безмълвния й отказ, тяхното тръгване и нейното обръщане специално за него, за да му се усмихне за довиждане.

Следващото, което помнеше бе че крачи бързо и напрегнато. Не мислеше за нищо. И да искаше, не можеше. Краката сами го водеха към стаята на Марта. Знаеше, че бе провалил урока, а професорката му е бясна и че вероятно няма да получи заверка и този път, но него това малко го грееше в момента.

Врата с номер 79 изникна пред него и го удари семплата, но неприятна миризма на застояло в коридора на общежитието. Потропа по-силно от обикновено. Чуха се забързани стъпки и женски говор. Отвориха му и го поканига да влезе леко стъписано. Марта лежеше на леглото и тъкмо обръщаше нова страница от дебелата книжка с име ‘Физика на феромагнитните вълни’ за втори курс. Леко се надигна. Някак си бе предусетила какво ще последва.

- Крис, би ли ни оставила за известно време сами?
- Да, да разбира се! Веднаха ви напускам. – игриви пламъчета се издигаха и снишаваха в тъмните очи на Криси. На две, на три се оправи и дим да я няма. Надяваше се двете глупачета в стаята най-накрая да се изяснят помежду си.

- Защо не си на практика? Марта плахо прекъсна тежкото мълчание между тях.

- Изгониха ме. – смотолеви Борис – Толкова бях разсеян, че щях да направя някоя сериозна авария.

- Ти.. сериозно ли? Не бива така. Какво те притеснява? – изрече Марта и миг по-късно съжали, че е задала въпроса си. Тя вече знаеше отговора.

- Днес, на обяд … – започна отново Борис. Спря и преглътна сухо и поде по-уверено. – Слушай! Не мога повече да се правя на безразличен или на обикновено животно за разплод. Знам, че и ти имаш чувства. Кога се появиха не мога да ти кажа, но тази болка, в областта на сърцето ме пронизва. Без пощада всеки път що помисля за теб и не си в ръцете ми. Лудост е, че позволих да се пропиеш в съзнанието ми до такава степен, но не мога да го поправя. Омръзнаха ми скритите погледи, тайните срещи, апокрифните целувки . Писна ми! Не желая нито грам повече от това поведение. Разбираш ли?! Аз те обичам! До безсилие. Макар действията ти да ме огорчават, след това с целувките си ме заслаждаш. Може да звучи лигаво, объркано и абсурдно, но само това мога да кажа в момента. Не искам повече да си далеч от мен. Моля те, не ме гледай така. Кажи нещо, ако ще да е и най-неприятната присъда! Не ме оставяй така.

Марта, която по време на монолога му се беше изправила от леглото и единственото, което виждаше бяха неговите ясно зелени очи. Пристъпи внимателно към него, взе ръката му и се опита да я обхване със своите треперещи пръсти. Целуна я внимателно, погледна Борис още веднъж и промълви:
- Най-тежката от всички. Обичам те!

Публикувано за първи път на 13.08 22:05 в blog.bg